АНИ КОЦЕВА
„За Юнг, светът на всепроникващото очарование и лабиринтът от нишки на смисъла, които следваме по пътя си“
Интервюто с Ани Коцева потича като смола – бавно, с блестящи оттенъци.
Докато ѝ предлагам различни схеми как да взема отговорите ѝ на малки порции, неусетно започвам да задавам въпроси. А тя отговаря, но не на въпросите, а на човека, който седи зад тях – на мен. Практически при това интервю ставам свидетел не на картина с нарисуван портрет, а на процес в действие.
Има срещи, които са съдбовни и определят посоката на целия ни живот. Но те могат да ни достигнат ако в нас също има нещо, което да им отговори. На какво в теб откликнаха юнгианските идеи?
Връщам се в годините назад и си спомням как още от дете съм имала сънища, сега бих ги нарекла архетипни. Хрумна ми, че мога да ги определя като индивидуално архетипни. Мрежата от архетипите присъства постоянно и навсякъде в съществуващото, но ние, в нашия личен живот, не минаваме през всеки от тях. Само няколко се активират с времето, а в един определен момент – един или два най-много. Това бих нарекла индивидуалното архетипно. Сънищата очароват и омайват, точно както приказките. Въпреки че приказките идватпо- скоро от едно общностно несъзнавано, архетипното на общността. И сега си давам сметка, че правя това разграничение между колективно архетипно, общностно архетипно и лично архетипно.
Аз още от дете имам индивидуално архетипни сънища, сънища, които помня и до сега. Те са наситено символни и са предизвиквали силен афект в мен тогава, на онази възраст. Това продължи и в по късната ми възраст като ученичка. Чрез сънищата получавах послания, които преживявах много интензивно, но не ги разбирах толкова добре. Въпреки това, за мен те останаха много значими и в последствие съм работила с някои от тях, по време на моето обучение.
Когато говорим за Юнг и юнгианство, това за мен е светът на символното – светът, който съществува и е част от структурата на всяка човешка психика. В такъв аспект аз винаги съм се вълнувала от символното, което съм откривала в сънищата си, във филмите, в литературата, поезията, музиката, картините, очарована бях от символното, без да го наричам така тогава и без да си давам сметка за това.
„Очарована“… какво всъщност означава това? Не намирам по-силна дума, но символното предизвикваше невъобразим трепет в мен, беше всичко, което ме докосваше и вълнуваше. Давам си сметка, че по отношение на изкуството, човек го вълнуват различни неща, в зависимост от това кой архетип е активен за него в момента.
Изглежда винаги съм търсила нишката на смисъла, който стои зад мънистата от символи в огърлицата на съществуващото. Символите са следите, по които търсим и се ориентираме в нашия път на индивидуацията. Индивидуацията е процес, който тръгва от несъзнаваното. Неговите дълбоки слоеве изпращат послания, тласкат съзнанието ни да се развива, закачат го, понякога го бодват, дават му срещи във външния свят в точния момент (синхроничнности), които да го провокират.
И стигаме до тази хубава дума „синхроничност“, която Юнг използва. Процесът на синхроничност съвсем не е въображаем, той е истински за всеки човек и е свързан с неговата психична реалност. Така и моето несъзнавано, смятам, че ме е закачало и тласкало, в добрия смисъл на думата, давало ми е провокация, за да продължа да следвам нишката на смисъла сред сънища, символи и синхроничности.
Ти ли откри Юнг или той те намери? Как се разгърна връзката?
В процеса на моето развитие стигнах до това да изучавам психология като един възможен път да намеря отговорите, които съзнанието ми търсеше в отклик на провокацията от несъзнаваното. Търсела съм също, може би, и някаква валидация на моите преживявания, на това, което чувствам и което ми хрумва по отношение на всичко, през което преминавам. Когато бях студентка, си спомням, че общността в България тъкмо започваше да се отваря за произведенията на Юнг. Тогава бяха отпечатани три книжки, наричам ги книжки, защото бяха по-малки като размери от нормалната книга и защото съдържаха събрана информация от трудовете на Юнг. Трите тома се появиха последователно във времето и се наричаха „Избрано“. Благодарна съм на издателство Евразия Абагар, което тогава ги издаде. В момента негов наследник е издателство Леге Артис, което продължава да издава книгите на Юнг и последователите му и е много ценно за хората, които искат да се докоснат до трудовете на Юнг на български език. Голям е приносът за това най-вече на неговият собственик – Саня Табакова, която изпълнява и ролята на редактор. Всъщност, тези малки три книжки ме върнаха към моите сънища, започнах отново да сънувам. Провокираха по магичен начин моето съзнание, което се опитваше да разчита посланията на несъзнаваното, но информацията, която намерих там, беше твърде оскъдна. Малко по-късно излезе от печат един от основополагащите трудове на Юнг на български – „Психологическите типове“ – много сериозен и нелесен за четене и разбиране труд. Но аз си спомням как с трепет поглъщах всяка дума, разбирах и не разбирах, опитвах се да стигна до същността и дълбочината на думите и смислите. Години по-късно си дадох сметка, че не съм стигнала толкова дълбоко, колкото огромна е дълбочината на съдържанието и смисъла на този труд наистина. Не знам дали човек може въобще да изчерпи онова, до което Юнг се е докоснал в своя живот и идеи. Но така започнах да разбирам, че това е пътеводителят, който ми е бил нужен в живота, това е разковничето, което ми дава ключ да разгадавам, малко по малко, личните предизвикателства, идващи от моето несъзнавано, които живея в ежедневието си по начин, по който невинаги разбирам.
По онова време, става дума за годините преди 2000, нямаше кой знае каква система от психотерапия в България, но вътрешно аз бях разбрала, че искам да стана психотерапевт и то от школата на Юнг, без въобще да знам съществува ли в България такава школа или не. И както в живота едно нещо следва друго нещо, това мое решение, по неведоми пътища, ме доведе до така наречения по онова време:
Кръгът „Карл Густав Юнг“.
Попадна ми информация за психологическите движения в България. Юнгианското общество там беше представено като „Кръгът на Юнг“ и имаше контакти на д-р Красимира Байчинска. Непрестанно звънях на посочения телефон и постоянно даваше свободно. Следвайки нишката, пътят сам ме доведе до това да се запозная с д-р Красимира Байчинска скоро след това. По онова време тя събираше групата с юнгиански ориентирани колеги и провеждаше входящи интервюта близо до дома си, в една сладкарница. Зададе ми различни въпроси, част от които изглеждаха необичайни, но накрая ме одобри. Предстоеше ми да посетя групата, която се събираше в определени дни, в кабинета на д-р Светлана Николкова, на четвърти километър.
Разкажи за преживяванията от тези първи събирания.
Трябваше колегата Надя Витанова да ме заведе до мястото на срещата. Видяхме се с нея в една люта зимна вечер на тролейбусна спирка. Беше навалял много сняг, а ние отивахме към кабинета на д- р Николкова. Лампите леко осветяваха снега и очертаваха силуетите на зловещи бараки наоколо.
Тук гласът на Ани приема приказен шепот, зад който се усеща съкровеното на спомена.
По това време беше тъмно и мъждукащите светлини очертаваха посоката по малка пътека. Стигнахме до заден вход, качихме се по стълбите, където имаше буркани с различна големина, които в сумрака ми създаваха усещане за още по-голяма мистериозност.
После, в приглушената светлина на срещата, се бяха събрали Светлана Николкова, Надя Витанова, Ирина Шлезингер, Валерия Дилова. Може би да е имало и още някой, но не помня. Всеки трябваше да е подготвил един архетип, който да обсъждаме.
За мен това беше като въвеждане в един друг свят – светът на приказното и вълшебното. Дълги години след това семинарите за мен бяха именно това – един много различен от ежедневното свят – свят на дълбочина и озарение от сакралното.
Как се беше подготвила ти самата за тази среща? А другите?
Аз бях прочела всичко на Юнг преведено на български език до онзи момент, но продължавах вечер да хващам и зачитам някоя от книгите на посоки. Включих се тогава в дискусиите. Толкова имах нужда да съм сред съмишленици, да обсъждаме различни юнгиански текстове. Почувствах се като у дома си, намерих хора, с които мога да си говоря за Юнг и това беше голямо откритие за мен.
Помня, че при първата среща, Надя Витанова представи архетипа на Детето, а следващата среща беше посветена на Анимуса, с Ирина Шлезингер, която беше и музикотерапевт. Тя направи вълшебна сесия през музиката и ни насочи да се оставим и да улавяме образите, които идваха при нас. После ги споделяхме. Тогава при мен се яви образът на Ленин как говори и размахва пръст пред аудиторията. Когато споделих това, Ирина остана изненадана, защото образът на Анимуса е описан точно така от Мари Луиз фон Франц – лидерът, изнасящ лекции с размахващ пръст. Така се проявява той понякога.
Какво е юнгианството за теб?
Юнгианството стана моя съдба и идентичност. Аз продължих да работя със собствените си сънища, продължих да участвам и в юнгианската общност. Беше приключил моят самотен път в срещата ми с Юнг и бях много благодарна затова, че срещнах съмишленици, с които можехме да четем, да обсъждаме и споделяме идеите му и да се обогатяваме взаимно. Нещата продължиха по този начин не малко време, а след това, благодарение на общите ни усилия, се случиха значителни събития в така наречената ни юнгианска общност. Претърпяхме съществена трансформация, която ни превърна от неформално във формално общество и започнахме малко по малко да имаме някаква роля на българската терапевтична сцена, твърде бавно и срамежливо в началото, защото в България тогава нямаше юнгиански терапевти. Тази трансформация, обучението ни след това и целия път, който изминахме, за да стигнем до това, което сме днес, ние дължим до голяма степен на две основни фигури – основоположници на Юнг общество от външна страна.
Сподели ни повече за тези значими фигури и срещи в полето на идеите на Юнг, които са повлияли основно за формирането и порастването на Юнг общество и неговите терапевти във времето.
Започвам с Ерел Шалит, юнгиански аналитик от Израел, който, в моята представа, беше един магьосник. Той умееше да работи едновременно толкова добре с вътрешната структура на психиката, с архетипното, с несъзнаваното, но и с външната структура – в организационен план. Той беше наш лиазон, връзката ни с международната аналитична общност, представляваше ни в тази общност като развитийна група – сбор от хора, които са достойни да бъдат обучавани, за да се влеят в редиците на световното юнгианство. Чрез него много аналитици дойдоха в България в началото, почти на доброволни начала, и ни обучаваха в тези първи години.
Другата много значима фигура е на д-р Хелга Томас, юнгиански аналитик от Германия. Д-р Хелга Томас ни съпътстваше много активно през годините, тя идваше за дълги периоди, по няколко пъти в годината. Ерел Шалит, като наш лиазон, нямаше право да бъде аналитик и да анализира членовете на развитийната ни група, но той беше наш супервизор, групов и индивидуален, изнасяше лекции и семинари. Хелга Томас имаше тази привилегия да бъде първият ни аналитик, а ние имахме другата голяма привилегия – анализата ни да се извършва на български език, което беше безценно за всички нас. Хелга Томас беше учила в България и знаеше езика.
Ерел Шалит и Хелга Томас бяха символните баща и майка на нашето юнгианско общество.
Тези две фигури бяха като извор на потенциал и енергия за нас. Те ни даваха професионална подкрепа, но и ни консултираха организационно как да се развива и структурира нашата аналитична общност. Аз имах привилегията да съм част от всичко това в началото, развивах се с моето темпо и с темповете на Юнг общество. Измина доста време преди да се осмеля да създам свой кабинет, да се осмеля да застана сама слещу човека отсреща. В тази връзка, в моето развитие като терапевт, много ми помогна една колежка с повече опит, която вече имаше свой кабинет. Тя с душа и сърце се раздаваше за младите колеги и ни даваше безценната си подкрепа, за да натрупаме опит и да се развиваме, всеки по своя път на психотерапевт. Тя беше и все още е радетел за развитието на юнгианството в България и даде своя голям принос за това през годините като терапевт,преподавател и председател. Това е Петя Хорозова, която безкрайно уважавам и ценя. Моят професионален път, както и на още няколко колеги, стартира от нейния кабинет. По онова време ние все още нямахме достатъчно клиенти, за да наемем самостоятелен кабинет и тя ни преотстъпваше свободни часове в нейния, за да се срещаме с хора и да събираме своя опит. Това е безценна подкрепа за всеки млад и начинаещ терапевт. Радвам се, че след това и аз имах възможност да предам нататък тази подкрепа към по-младите от мен колеги, правейки същото за тях.
Един човек пристъпва прага на кабинета ти и сяда срещу теб? Какво се случва в този момент?
Да срещнеш човек на терапия е голямо предизвикателство и изисква сериозна смелост, както от самия човек, така и от терапевта.
Спомням си, че в детството си се вълнувах много от литературата и с трепет отварях всяка нова книга. Тя ми разказваше нова история, изправяше ме пред нови размисли и научавах нещо ново за развитието на отношенията, за историческото време или за индивидуалната история на героя, която имаше начало, развитие и приключваше в един момент логически и смислово със завършек.
Всеки човек носи това богатство на личната си история – невидим страници, изписани с най-нежното перо на света. В нея има споделени прекалено много откровения, но те често не са достъпни дори за самия човек. Вълнението е огромно, когато знаеш, че идва човек, който евентуално би разтворил тези нежни страници и би те допуснал до тези откровения, до които самият той няма достъп. С него ще четете и ще споделяте заедно тази сакрална човешка история и това, което за мен е било много важно, е да бъда с отворена душа и приемане, да отворя сетивата си и да бъда бавна, да чувам акцентите, които са ключетата и ще отключат по-нататъшното развитие на терапевтичния процес. И може би ще позволят да стигнем до смисловия и логичен край и ще отговори на въпросите, с които е дошъл човекът първоначално. Това не става в първата, нито в десетата, понякога не и на двайсетата среща. Всяка книга е различна по обем, всяка човешка история има различни глави. Някои са написани с четлив почерк, а други – с почти неразбираем и достигането до тази съкровеност, която се пази в най- дълбоките психични скривалища, е дълъг и не лесен път. Изминавайки този път, терапевтът и човекът срещу него са съмишленици. Тази връзка се превръща в едно свещенодействие, бих казала, защото се достига до архетипните дълбини на психиката и се разкрива смисловото съдържание на една или друга травма. Когато става дума за травмирана психика, самата травма може да се проявява по много начини, може символно да се изразява през телесното, през болков симптом, ментален проблем или проблем с духовността.
Правило ми е впечатление, че когато се стигне до разчитане на символното значение на симптома, тогава процесът тръгва много леко и отговорите идват лесно. Стигаме до естествения смислов край на процеса. Но това отнема дълго време, защото психиката ни има множество защитни механизми и съзнанието ни се оформя от много фактори, а това, което идва от дълбините, може да изглежда страшно. Понякога преживяната травма е наистина страшна и съзнанието не иска да се докова до нея. Тогава се ходи по тънък лед, на пръсти и бавно. Едно от качествата, на които аз съм се учила във времето. Бавно. На пръсти.
За терапевта понякога е лесно да разбере нещата и да ги изстреля веднага, но трябва да се разбере, че това може да рани повторно другия остреща.
Кое за теб е най-голямото умение на юнгианския психотерапевт?
Едно от най големите умения е да се оставим да бъдем водени от темпото на човека срещу нас. Темпото, което задава неговата лична психика. Това невинаги е лесно. Невинаги е лесно дори и за опитните терапевти. Защото терапевтът участва в процеса с личната си психика и с личните си травми и програми.
В периода на нашето обучение от нас се очаква да сме минали през лична анализа, но смятам, че личната анализа, както и процесът на индивидуация, продължават цял живот, и в този смисъл – друго важно умение и качество е стремежът да продължаваме напред, да се развиваме като терапевти и да следваме собствената си нишка на смисъла, който да вплитаме в терапевтичния процес по-зряло и по-умело с всяка следваща среща, за да стигнем до онзи момент на сливането, на разгръщането в колективното, когато вече няма индивидуално.
Юнгианството и индивидуацията са едно голямо вълшебно приключение за душата. Благодарна съм, че съм избрала този път. Ако можех да изживея отново живота си, пак бих го избрала, защото няма нищо по-вълнуващо от това да достигнеш до собствените си дълбини. Не съм се гмуркала под водата, но са ми разказвали хора, които са го правили, че колкото по-надълбоко отиваш, толкова повече очарование изпитваш. А в случая с психичното гмуркане, това очарование променя. И няма нищо по-прекрасно от това да позволиш да бъдеш проникнат и променен от очарованието на твоите собствени дълбини, било то и страховито, защото битката със собствените травми и чудовища може да е епична и страховита битка. И затова смятам, че в пътя ни е толкова важна срещата с изкуството.
Картини, музика, филми, приказки, образи…Каква е ролята на изкуството в работата на юнгианския терапевт?
Изкуството, по един или друг начин, ни учи, вълнува, дава ни дълбоко познание. Като си мисля за архетипите, виждам ги като нешлифовани диаманти, които се намират дълбоко в недрата на земята. За да се стигне до тях, това е много изморителен, дълъг и отдаден труд. Когато достигнем нешлифованите диаманти и ги извадим на повърхността, сами по себе си те нямат толкова голяма стойност, докато не бъдат обработени. Това правят с архетипното богатство представителите на изкуството – писатели, поети художници, композитори, режисьори. Културата е способността ни да разчитаме езика и богатството да се наслаждаваме на шлифованите диаманти, тези истински духовни съкровища.
И понеже говорих за личното архетипно, изкуството вълнува по различен начин различните хора, в зависимост от това кой архетип е активен за тях в момента, дава ни и информация за това какво се случва с нас, ако сме достатъчно осъзнати, защото изкуството предизвиква емоция. Изкуство, което не предизвиква емоция, не е истинско изкуство. Емоцията може да е положителна или отрицателна. Нещо вътре в нас е дълбоко докоснато и задвижено. Осъществила се е среща – между целите нас и онова, което е дошло от света на архетипите, чрез делото на майстора, въплътил съответния образ в картина, слово, музика, предмет.
Хората, създаващи изкуство, имат тази привилегия да имат по-пряк достъп до света на архетипите и през личното архетипно да му дават живот в измеренията на нашия свят. Когато тази среща е истинска, това е много красиво и насищащо жаждата на душата преживяване. То вълнува, задвижва и променя.
Юнгианството – учение, метод или нещо друго?
Какво е неговото по-дълбоко измерение в живота ти?
То е животът ми. За мен юнгианството е начин на живот, а не изкуствено създаден метод. То е разбирането и следването на живота, дълбокото отваряне на сетивата за звука на най-нежните тонове, за нюансите на видимите и невидими цветове и сенки, за усещането да си позволил да преживяваш с пълна сила и положителното, и отрицателното.
И в такъв момент е истински подарък да ни съпровожда терапевт. Не че иначе няма някак да се справим, но терапията ни дава възможност да вървим по този път с другар, да се чувстваме по-силни и подкрепени и да имаме куража да продължим по пътя тогава, когато е най-страшно, и най- важното – да излезем цели, преработили трудните неща в миналото.
Терапията е свещенодействие. Понякога е нужна много голяма тишина. Бавност и тишина. Свещенодействието не е свързано с точно определени ритуали, а с една по-голяма осъзнатост на терапевта, който позволява на психиката, на целостта, на Селфа да ръководи човека, да подкрепя съзнанието му да чува собствения си Селф и да преживява това свещенодействие дори и след края на терапията.
Честно казано, ако не бях избрала Юнг, не знам какво щях да правя в този живот.
Нещо също толкова вълнуващо може би?
За мен по-голямо приключение от юнгианството няма. Толкова е наситено и драматично, толкова движение и емоция има в него. Не просто емоция, а направо емоционална въртележка.
Индивидуацията е екстремно преживяване. Ако някой си мисли, че просто ще си стои спокойно и ще си се развива, нещата изобщо не стават така.
Важна ли е честността за неуспехите в обучението на терапевта?
О, да. Научила съм много от Хелга Томас, която споделяше за приключването на сесиите и какво си мисли един терапевт, когато клиентът не му се обажда повече. Тя беше много искрена с нас как в тези случаи, например, пише писмо, което никога не изпраща на клиента си. Аз слушах тогава всичко това като истинско откровение, защото повечето аналитици споделят повече за успехите, а не за неуспехите и големите си предизвикателства.
Тя също ни въведе в семинарите за приказките и в антропософията. Направи и един семинар за „И-Дзин – книга на промените“, който беше много стойностен и смислен. Прекрасното у Хелга е, че тя е много земен човек, който общува и преподава със своите автентични чувства и преживявания.
Умееш да артикулираш неща, които всички си мислим. Как усвои това умение?
На това ни учеха нашите учители – да говорим през това какво чувстваме. Освен това, аз съм интуитивен тип. Виждам нещата в символи, но както знаем, символите е трудно да бъдат описани и се налагаше през времето да се уча. Обучението за това продължава през целия живот.
Други терапевти общуват с клиентите чрез терминология. Давала ли си литература на свои клиенти, за да адресираш проблемите им?
Да, както на Юнг, така и на постюнгианци, като Джеймс Холис – за да осветлят определени аспекти в себе си, да се припознаят някъде по-лесно. Но не давам литература на всички, а само там, където може да сработи. Невинаги е така – например, както се случи някога с една клиентка, която ми беше насочена от приятел психотерапевт, който работеше с мъжа ѝ. Зададох ѝ въпрос за една приказка и дали нещо от приказката ѝ изглежда познато от нейното ежедневие, а тя се въодушеви от това, че и приятелят ѝ ходи на терапия и предположи, че той работи със същата приказка. А това не беше така. И това е пример за важността на индивидуалния подход при работата с всеки клиент.
Ти ли първа започна да се занимаваш с пясъчна терапия сред юнгианките?
Не. Други колеги започнаха. Децата, например, естествено се включват в игра с пясъка. При възрастните не всеки си позволява да играе, защото много възрастни не се чувстват свободни и на място в контекста на играта. Какво да се прави – свикнали сме да сме твърде сериозни и стегнати, да теоретизираме живота твърде много.
Задаваш въпроси или ги оставяш да играят в пясъка?
Самата игрова терапия се случва в мълчание. Не можахме да завършим пясъчна терапия като модул в БОАП. Но се опитахме да направим програма, в която да идват лектори и където да се дипломираме. За жалост не се получи по този начин.. Рина Порат от Израел и партньорът ѝ провеждаха семинари в продължение на две години и водеха теоретични и практически занятия още през 2001 година. Много ни насърчаваха да започнем, да си купим пясъчници, да идват и да супервизират нашата работа. Няколко човека го правехме по онова време. И продължихме във времето. Игровата терапия с пясък се оказа благодатна за юнгианска работа, защото в основата и на двата метода е символната преработка на материала, подан от несъзнавата част на психиката.
Имала ли си клиенти, с които да се усещаш така, сякаш сте две противоположности?
Да. Имах клиент, който е с противоположна на моята функция и в началото ми беше много трудно да се ориентирам, но той пък упорито посещаваше кабинета ми. Човекът е сензитивен тип и настроението, което споделя в сесията, беше изрисувано на тениската му. Той не го знаеше, но всеки път, когато влизаше облечен с различна фланелка, написаното на тениската отразяваше онова, което той споделяше в сесиите ни. Това много ми помогна да се свържа с него. Идваше две-три години и в някакъв момент му казах за моето наблюдение с фланелките, а той беше искрено изненадан.
А работила ли си с дългосрочни клиенти?
Преди се чудех как е възможно някой да ходи на терапия пет, седем или десет години. Но индивидуацията е процес, който продължава през целия живот. Много зависи от това каква травма има човек. Някои травми не се лекуват, а просто се приемат и свикваш да живееш с тях и с това, което се е случило. Понякога в работата можем да открием нови прозорци към случващото се. Например ставаш родител и се отваря някаква травма, до която не си имал достъп преди да станеш родител. Работил си много върху това, но не можеш да влезеш в травмата. После сменяш ролята и започва да се получава по друг начин, отваря се нова врата и минаваш през нея. В този смисъл, работата наистина може да отнеме години.
Посещавали ли са те клиенти, които не можеш да разприказваш?
При мен са идвали различни хора, например хора от софтуерната индустрия. Те живеят в свят, до който не всеки има достъп и това често блокира по някакъв начин връзката им с околните. Трудно символизират, особено ако бъдат помолени да споделят сънища или да обсъждаме приказки. Те сякаш нямат достъп до архетипния свят. Стигаме донякъде и те смятат, че са си решили въпроса и не продължават процеса. За да сработи терапията, е нужно натрупване и човек дълго време не си дава сметка дали терапията му помага или не. После, от гледна точка на клиента, нещата сякаш се случват естествено и това обикновено е най-големият комплимент за терапевта – да не разпознаят, че той им помага и как точно става това.
А приемала ли си опасен клиент, от който да се чувстваш застрашена?
Това може да се случи с терапевти, които работят с хора с тежки диагнози. Но съм имала случаи, във връзка с работата ми като вещо лице в съда, които са били близо до такава ситуация.
Спомням си един баща, който беше сложил камери навсякъде, за да наблюдава децата си в двора. Беше преследвал жена си, дъщеря си, новия приятел на майката. В един момент ми мина през ума да не би да е сложил и при мен камера да ме наблюдава.
После се сещам за един полицай на около четирийсет и няколко години, който беше спорил с по-възрастен съсед за някакъв имот. Отидох да предавам експертизата седмица преди делото, както е по закон. И видях некролог на човек от същото населено място, на същата възраст. Предадох експертизата в съда и им казах за некролога. Те ми казаха, че полицаят е бил сгазен от трактор в гората. А моята експертиза беше срещу евентуалния извършител.
Но като цяло, не съм се страхувала от клиенти.
А как ти хрумна да се занимаваш с приказки?
Винаги съм имала афинитет към тях, а и нас така ни “закърмиха” в юнгианското общество. Бяхме обучани в началото в класическо юнгианство обучаваха, работа със сънища, приказки и символи. В приказките има много символна работа, а за мен юнгианството е предимно работа със символи. В момента, изглежда, че българската юнгианска програма е повече ориентирана към развитийната школа. Това от една страна не е лошо, но ние трябва да имаме впечатление от всички течения в юнгианството, за да дадем възможност на всеки сам да избере пътя си.
Освен теб кой друг правеше анализи на приказки?
Д-р Хелга Томас и Валтраут Кьорнер, мир на душата ѝ, а и всички ние, обучени в класическата юнгианска парадигма, използваме в работата си анализата на приказки. Иначе аз само модерирах такива срещи. Присъстващите бяха от различни школи, защото ставаше дума за студенти, първа година в нашата програма.
Какво успя да научиш от Ерел Шалит за майсторството на ръководене на такива групи?
От 2015 година модерирах онлайн супервизии и се стараех да прилагам формата, който използваше Ерел. Изглеждаше ми като жонгльор, който подхвърляше топки и те образуваха фигури, които бяха изпълнени със смисъл. Когато някой от участниците улови конкретна топка, той отново я хвърля към друг участник и по този начин се образуваше мрежа от споделено от всички върху конкретен случай, което Ерел заплиташе в една обща история, даваше обратна връзка, като обобщението му включваше всичко, което всеки от участниците е споделил. Да, той наистина умееше да превръща процеса във вълшебство!
Имаш ли спомени от конференцията в Евксиноград?
Конференцията беше едно изключително и многопластово събитие и преживяване. Аз предпочитам да си спомням хубавата ѝ страна. Това събитие постави България на международната карта на юнгианството, доведе значими фигури, които след това останаха свързани с нас като основоположници на Юнг общество и преподаватели в програмата в годините напред. В конференцията имаше аналитици от много държави, дори от Нова Зеландия, от Бразилия.
Ползваш ли други гледни точки в работата си освен юнгианската?
Трудно е категорично да отговоря с „не“. Аз имам юнгиански светоглед за развитието на човека, за симптоматиката, за травмите, за преодоляването им, за процеса на терапия. Ползвам заемки от различни школи, естествено, но водещият ми светоглед е този.
Какъв е твоят прочит за разликата между аналитик и психотерапевт ?
Има разлика в интерпретацията и дълбочината, до която се достига. Аз така разбирам нещата. Аналитикът е по-задълбочен и интерпретацията му е по-разширена, защото включва познания от всякакви сфери. Той може да борави с приказки, с архетипи, да ги свързва и разпознава, да изкарва на повърхността архетипа и да работи с него. Това е моето разбиране за аналитичната работа.
Хелга Томас беше дала една схема за преноса и контрапреноса, която е много простичка, но на мен лично ми просветна, когато я видях. И тя изобразява връзките между съзнавано и несъзнавано на терапевта и клиента по време на терапията. Уж четири компонента, но дванадесет взаимодействия, които протичат във всеки един момент от съвместната работа. И с тази сложна простота на взаимодействието е необходимо да бъде запознат всеки, който иска да бъде терапевт. Тя изразява идеята за преноса и контрапреноса, които според Фройд и Юнг, са алфата и омегата на аналитичния процес.
А има ли книга, която да ни насочи към функциите в юнгианската психотерапия?
„Психологическите типове“ може да помогне за по-доброто разбиране на функциите. За начинаещите, мисля, че е добре да започнат от втората част на книгата, където типовете са обяснени по-технически. И чак след това да се върнат напървата част. В началото Юнг прави дълго философско въведение, описва различните типове философи, автори, кой какво е казал в библията и какъв тип е. Човек трябва да е сериозен последовател на Юнг или поне философ, за да се ориентира. Спомням си, че в клуба за четене и дискусии върху трудовете на Юнг, който основах през 2016 г. и функционираше до средата на пандемията, стартирахме точно с “ Психологическите типове”.
Каква друга литература би препоръчала за начинаещите юнгианци? Много постюнгианци представят Юнг, като обединяват по различен начин основни моменти от неговия живот и дело, както и от идеите му.
Първо да прочетат постюнгианците като увертюра към Юнг. Йоланде Якоби има една книга, която дава идея как Юнг е структурирал своята теория – анима, анимус, сянка, свръхаз. Казва се „Психологията на К.Г.Юнг“. Юнг пише прекрасно, но трябва да имаш неговия начин на мислене – спираловидно подхождащ.
От българските автори, разбира се, препоръчвам книгите на д-р Красимира Байчинска, както и една българка, която не е официално от юнгианската школа, Ана Стефанова. Тя е психолог, юнгианка по душа и има издадени няколко книги с юнгианска тематика както в България, така и в чужбина.
Ако се върне времето назад, би ли променила нещо в юнгианската програма? Можеше ли да се направи нещо по-добре?
Едно променено действие променя други действия и никога не получаваме очаквания резултат. Мисленето ни е линеарно, а животът не е такъв. Искаме да видим всички неща в развитие и да предвидим какво ще се случи накрая. Но животът има други принципи, нелинейни. Ако искаме едно нещо да се оправи, може би друго нещо ще се развали. Както във филма „Ефектът на пеперудата“. От тази гледна точка нещата са такива, каквито са се случили и всички ние сме работили да се случат по най-добрия начин за времето си.
Как си представяш бъдещето на Юнг обществото?
В момента имаме добре функционираща и одобрена от Международната асоциация по аналитична психология програма за обучение на Юнгиански терапевти. Имаме и няколко български юнгиански аналитици. Радвам се, че има на кого да се предадат юнгианските идеи и това е оптимистично за бъдещето на нашата общност.
Моето пожелание за Юнг общество е да бъдем по-смели с международните изяви, да се представяме по-често и не само като наблюдатели, а и като презентатори. Давам за пример колегата Теодора Танева, чиято заключителна работа като аналитик, е отличена от Международната организация по аналитична психология.
Защо според теб българските лектори правят по-малко семинари от чуждестранните? Само заради спецификата на езика, нашата народопсихология ли?
Въпросът ти е много свързан с моето пожелание по-горе, защото отново става дума за смелостта и дръзновението на българските специалисти. Нужно е вече да осъзнаем, че сме достатъчно големи, за да се качим на международната сцена и да дадем своя принос. А също да обучаваме бъдещите терапевти.
Най-големият подарък на юнгианството за теб?
Юнгианството ме научи да живея живота си с нестихващо очарование и да не го губя, независимо от предизвикателствата, с които неминуемо се сблъсквам.
Светът е магичен, той носи едно много голямо очарование и ако не сме пренебрегнали духовния си аспект, можем да го усетим навсякъде по пътя – докато следваме и разплитаме нишките на смисъла на нивото на индивидуалната ни съдба, в свещенодействието на срещата с другия и в разтърсващото докосване до цялото.
Интервюто продължава три часа. Мобилният оператор прекъсва четири пъти, преди да си пожелаем довиждане. Накрая най-сетне го правим с тъга и малко умора.
Благодаря, Ани! Получи се много юнгианско интервю.
Това ми хареса. Нека завършим точно така и до нови срещи някъде във вселената!
Разсмиваме се. Знаем, че това е първата и последната ни среща по телефона и затова в смеха ни има нещо, което ще запомня завинаги. Това е смехът на двама души с безкрайно различни пътища, които се срещнаха на юнгианската спирка в една зимна вечер. Светлините мъжделееха и се виждаше една малка пътека, която водеше до юнгианските бараки. По стълбите нагоре човек се озоваваше в един вълшебен свят – светът на Ани, който тя разкри пред нас на приглушена светлина. Там именно аз видях блестящите оттенъци на смолата.
Интервюто взе Диана Петрова