Big Bang

Когато излиза през 2009 г. новият филм на противоречивия датски режисьор Ларс фон Триер, и публиката, и критиката са шокирани, отвратени, дълбоко разтърсени, но в никакъв случай не и безразлични. Хората съвсем логично започват да се питат „какво е искал да каже авторът” с тази анатомична вакханлия. Според някои филмът не иска да каже нищо – изкуство заради самото изкуство, макар и морбидно; той е спасителната сламка на режисьора за измъкване от депресията му. Около противоположния полюс гравитират онези, които твърдят, че филмът е дълбоко женомразен – хладното отмъщение на Триер срещу емоционално неотзивчивата му майка, гнусна дисекция на тъмната страна на природата, която унищожава и поглъща без причина, за удоволствие. Но всички тези мнения отразяват не толкова филма, колкото фрустрацията и защитните механизми на умовете, изправени пред ужаса от първичното, с което ги застрелва от упор „Антихрист” – затова то трябва да бъде или омаловажено, или заклеймено.

Истината е, че филмът е проникнат от тъга и съчувствие към природата и нейното въплъщение – Жената, от отчаяние пред невъзможността тя да бъде чута, видяна и разбрана. Той изследва зейналата пропаст, екзистенциалното напрежение между мъжкото и женското, между живота и смъртта, между съзнанието и несъзнаваното, между обособения аз и аморфната колективна психогенетична супа.

Това е високото напрежение във вселенския разум, породило Великия взрив. Неговото „жужене” се чува още в прелюдията на филма – в първата сцена мъж и жена правят любов, погълнати до самозабрава в екстаза от акта на съвкупление. Всичко това се случва на фона на арията „Lascia ch’io pianga“ („Остави ме да плача”) от операта „Риналдо” на Хендел, която звучи във визуална атмосфера на нагнетеност и на кататонично вцепенение на времето и пространството. Контрапунктът е между нуминозно и феноменално – сексуалният акт не е тривиално проникване, той е свещенодействие на инстинкта, свързващ Мъжа и Жената; неистовият стремеж на сперматозоида към яйцеклетката; неустоимата удържаща сила на протона за електрона. Но има нещо отчаяно в цялата сцена, нещо дълбоко болезнено те бодва – пералнята спира, още един земен цикъл е извъртян, още веднъж нищо не се е случило във феноменалния свят на дребните смъртни.

Сексът е първичното средство, до което прибягват, за да забравят разстоянието от светлинни години, за да запълнят празнината, за да изградят хилавия мост над пропастта, отворила се между света на боговете и света на хората. Целият филм след това се разгръща в психическото време на едно неосъществено раждане, върху скелета на разцепление, кастрация и аборт.

От космическото напрежение между аза и несъзнаваното, между Мъжкото и Женското се ражда Великия взрив, Детето – обещание за ново начало, сътворение на по-високо ниво на организация, синтез и трансформация. Детето е крехко, неприспособено, недъгаво, но и божествено семе, „потенциално бъдеще, антиципация на бъдещо развитие… В процеса на индивидуация то антиципира оня образ, който произлиза от синтеза на съзнаваните и несъзнаваните елементи на личността. Затова то е символ, обединяващ противоположностите, посредник, спасител, обединител.” (от „Архетипите и колективното несъзнавано”, К.Г.Юнг).  То е детето Исус, „труднопостижимата скъпоценност”. Детето е сътворено от мъжа и жената, но е ничие, балансиращо на ръба между невъзможността и благословията, между миналото и бъдещето, между майката и бащата.

Но детето във филма умира. Има нещо зловещо в това развитие. Явно актът на сливане, на синтез и преобразуване на веществото не е успешен. Нуминозното поглъща, а феноменалното се разпада; боговете властват, а светът на хората абортира. Сексът между него и нея е раздиращият вик на безпомощност и болка пред това разцепване на целостта.

Музикалното решение на Триер в лицето на арията на Хендел подкрепя усещането за „кастрирано” бъдеще. Навремето, когато жените са нямали право на публична изява и все още официално или тайно са се смятали за креатури на Сатаната, тя е била изпълнявана от кастрати, сред които и трагичният Фаринели. Нито жената е жена, нито мъжът – мъж, кастратите са деформирани образи на своите архетипни въплъщения.

Напрежението и тихата борба между двамата герои се усеща още в първите реплики, разменени в болницата. Той – всезнаещ, арогантен, самодоволен, чист разум, създание на светлината. Тя – погълната от болката си, от тайната, от вината, създание на тъмнината. Между тях не тече комуникация, няма споделени чувства, а само сподавени, няма общо пространство на съпреживяване. Всеки се е окопал в собствения си свят и се опитва да покани другия в него, но говорят на различни езици. Безнадеждна самота.

Той

Той я третира като пациентка, като поредния си може би най-амбициозен житейски и професионален проект. Твърди, че я обича, но думите му увисват вяло и неубедително в пространството. Любовта не се усеща!

„Винаги си бил дистанциран” – казва тя. – „Никога не си се интересувал от мен, докато не ти станах пациент”.

И тя му отмъщава за това, че я е изоставил, за това, че отказва да я последва в нейния ад, за това, че отрича всичко природно и свято, криейки се зад необоримото рацио, като захапва зърното му. Тя наранява него, своя „спасител” за пръв път, предвещавайки яростния си стремеж да го унищожи по-късно. Защото това, което отричаме, ни владее; Тя, неговата Сянка, го дебне по петите и колкото по-ярка става светлината на инфлираното съзнание, толкова по-гъста, тъмна и черна става Сянката.

Инкарнация на чистия, картезиански разум, той е самоуверен, затова и невеж за мощта на природните сили, с които се захваща, за психическото блато, в което ще се удави и за което ни предупреждава близкият план на мътната зеленикава вода със загниваща органична маса във вазата.

Той е слънчевото съзнание, интелектът, разумът. Неговият рационализъм е затръшната врата пред нейните отчаяни опити да го накара да я види, да отиде при нея. Вместо това, я унищожава с всяко здравомислещо третиране на пристъпите й. Той действително е нейното спасение, защото отразява собствения й аз, който поддава под напора на подтиснатите несъзнавани съдържания, а спасението е в интеграцията между тъмното и светлото, долното и горното, черното и бялото. Този синтез между него и нея обаче не се случва. Той остава самозабравен в блясъка на исусовия си ореол, опиянен от мнимата си роля на спасител. Христос също е слънчев символ, но той е преди всичко метафора на цялостната личност, защото разпятието се случва на границата между земното и божественото, женското и мъжкото. Кръстът е новото Дърво на живота, връзката между горния и долния свят. Възкресението – синтез на противоположностите – е възможно само когато кръстът и божият син се слеят в едно. И това е условието за спасението във филма. Той обаче отказва да понесе кръста, прави го само привидно, забранявайки на природата възможността да се изкачи, да се одухотвори и сам превръщайки се в инфлирано его, в унищожител с непредсказуеми последствия за бъдещето.

Тя

Тя потъва в скръб заради смъртта на детето си, което пада от прозореца, докато двамата правят любов. Скръбта й е непреодолима и чрезмерна, защото зад нея се крие разяждащото чувство на вина. Вината, че тази смърт е била тайно и несъзнавано желана. Желание, дълго отблъсквано от подстъпите на съзнанието, но намерило заобиколен път да се реализира. И тя смътно предусеща своята зла природа на детеубийца – осъзнаване, което би било чудовищно и унищожително за личността й. Това е най-големият страх на аза й – да не се окаже, че е лоша. А в същото време водите на несъзнаваното все повече прииждат и заплашват да разбият бента на съзнанието. И в тази борба на живот и смърт може да надделее само едното – защото вече са станали смъртни врагове и някъде по пътя нишката, свързвала слънчевото съзнание и нощното несъзнавано, е изтъняла до скъсване. Навярно някога все още е имало шанс да се възстанови връзката, ако нейният „спасител” не бе отричал онази толкова дълбока и есенциална част от съществото й – първичната природа.

Той се опитва да я лекува, но всеки път, когато тя направи крачка напред към светлината и рационалното – прекосява моста към ужасяващия Идън, преминава по тревата, събужда се една сутрин „излекувана” – природата отваря своята голяма паст, утробата, от която всичко се пръква и в която всичко се връща, и напомня за себе си – чрез мъртвото орелче, което пада, а после бива полазено от мравки и изядено от майката орлица; чрез лисицата, която говори и се самоизяжда; чрез враната и кошутата.

Природата е първичната аморфна психическа маса, от която се ражда всяко съзнание, тя е прима материя, от която животът тръгва, и в която се завръща. Природата е архетипът на майката. Природата е майката. Тя е всичко, тя е хаос, тя е живот, тя е смърт. И ражда, и поглъща децата си. Самоизяжда се. Животът се храни с живот.

Природата е вечният кръговрат, в който всичко е възможно и за всичко има място. В нея няма морал, няма граници. Затова тя е потенциално опасна за съзнанието. Съзнанието отказва да я приеме в нейната цялост и отрича „негативните” й аспекти. В противен случай тя ще го заличи, ще обезсмисли хилядолетните му усилия да се диференцира.

Но колкото повече съзнанието и азът се съпротивляват, колкото по-едностранчиви са и по-дълго отказват да я срещнат, почетат и интегрират, толкова по-брутално природата отмъщава. Архетипът на майката се проявява по възможно най-разрушителен начин в живота на героинята.

И наистина личността й бива постепенно погълната и обладана от архетипа на Майката-природа. Детето й е плод именно на тази всемогъща сила, която те кара да изпитваш плътски желания и да се самозабравяш. Навярно всеки път, когато го поглеждала, съзирала в него онова, от което най-много се страхувала, и което най-яростно мразела, докато го копнеела – чистотата на автентичното женско преживяване с нецензурирания спектър на светлосенките му. Детето е плод, който трябва да бъде роден и след това изяден, без да има време да узрее. Великата богиня е непочетена, разярена, гневна и си прибира децата.

И така героинята неусетно се превръща в дясната ръка на Ужасната майка, а пробивът се получава, докато предишната година изследва лова на вещици в историята – явление, при което жените стават жертва на зловещите проекции на мъжете, обезумели от ужас пред хаоса, утробата, бездната, несъзнаваното, жената. Точно тогава преживява първото смразяващо нахлуване на архетипа и чува „плача на всичко, което трябва да умре”, вижда падащите жълъди, от които само един покълва на сто години и въобще животът се оказва безумно крехък, а природата и жените – всемогъщи, всесилни, безсилни, слаби и лоши. И прекъсва работата по дисертацията си, сякаш за да запази и малкото останал здрав разум.

Символите

Филмът е наситен със символика. Още в прелюдията виждаме три статуетки на Тримата просяци и е трудно да не се направи алюзията с Тримата влъхви, които навестяват младенеца Исус. „Антихрист” е фотографски негатив на библейската символика, неин огледален образ. Тримата влъхви следват пътеводната звезда, идват като вестители на боговете, те са посланици, психопомпи, носят подаръци, за да отдадат почит на новия господар на човешките сърца, те са пълни с обещания и добра поличба, докато Тримата просяци са Тъга, Болка и Отчаяние. Тримата влъхви вещаят живот, докато Просяците вещаят смърт. Просякът е беден, изпитва оскъдица. Тримата просяци идват като прокоба за глад. Те са отражение на нейната духовна нищета, на прекъснатия корен, на пресъхналите жизнени сокове. Детето вътре в нея е гладно и жадно и тя няма психическия ресурс да отдава енергия на сина си, затова унищожава плода си. Тя е нуждаещата се!

Когато Тримата просяци се появят, тя трябва да убие него. Тогава ще настъпи не живот, а смърт, хаосът ще властва. И равновесието ще бъде възстановено. Той, нейният Спасител, слънчевият принцип трябва да умре, да слезе долу в ада, да се върне при жената. Също като Исус, който отдава почит на природата, майката, жената, като измива краката на блудницата.

Идън (Eden – Рая) е дивото състояние, първичната цялост, световната утроба, в която всичко е едно, а противоположностите се помиряват и обединяват. Той е Хаосът, метафора на самия ужас на човека от връщането във водите, мъглите, безформеното несъзнавано. И там не може да се оцелее с рационализиране и снизходително отношение към срещите с архетипа и неговата реалност. Защото жълъдите всъщност плачат, лисиците се самоизяждат, орлите изяждат малките си, а кошутите раждат мъртви. Животът и смъртта в Идън са двете лица на една и съща монета. Когато от тази страна се ражда някой, той умира за другата. И когато някой умира тук, той се ражда там.

В Идън се оцелява само с жертвоприношение и шамански танц, а не с арогантно самодоволство на всезнаещ интелект. В Идън има девствена гора, която крие жестокост, опасности и призраци; има много вода, която може да те залее и удави; има дървета с огромни, дебели корени, които те приютяват, за да изпиташ невъзможна до отчаяние наслада. Има и едно по-особено дърво, което стои там като ос и център на света. То е Дървото на познанието, Дървото на живота и символизира центъра на Идън. Около него се организира светът, държи го в цялост, за да не се разпадне. Дървото в митологиите е връзката между долния и горния свят, то е разпятието, кръста. И затова във филма е изсъхнало – защото тази връзка е прекъсната. Дървото на живота се е превърнало в дървото на смъртта. Няма живот без среща на полюсите и помиряване на противоположностите, без сизигия между тъмното и светлото, между миналото и бъдещето.

Да, накрая в борбата на живот и смърт той излиза победител. Тя не оцелява. Но дали действително е така? Той я удушава. Заглушава гласа на първичната природа. И ситуацията остава все така разцепена. Той я убива и цялата гора се покрива с… голи, мъртви тела. Азът отстранява първичното от пътя си, отрязва го като цирей, който се пръска и заразата плъзва, отключва се епидемия; кутията на Пандора е отворена и няма връщане назад. Сега е негов ред. Пълчища жени започват да се стичат към него като нощни пеперуди, привлечени от светлината на електрическа крушка. Той стои като месия, очакващ своите последователи. И те прииждат. Но не за да го последват и възвеличат, а за да го унищожат именно там, в неговата уязвима, инфлирана позиция на високото. Защото месията-разум е просто изсъхнало дърво без корените, майката, жената.