Март – complexio oppositorum в българския народен календар

 

Михаела Виденова

Доктор по етнология – БАН,

Психотерапевт под супервизия БОАП „К. Г. Юнг“

 

 

1. Мартеница на раззеленило се дърво. Белоградчик, май 2019 г. Личен архив М. Виденова.
2. Андрогинна кемарична фигурка от България, новокаменна епоха, реплика. Едното лице е мъжко, а другото – женско с подчертани полови белези и червено-бели линии в зоната на долната половина. Лична колекция М. Виденова.
3. Лечебни кукли от бели и червени вълнени нишки, Беларус. Разновидност на славянската „кукла-оберег“ (кукла-пазител). Лична изработка в работилница за кукли-лечителки, Champernown, UK, 2016 г. Личен архив М. Виденова.
4. Обща карнавална процесия с обредни персонажи: Пролетта, Бабата с хурката и бебето, Пижо и Пенда, кукери. Кукерски игри на Сирница, С. Габарево, общ. Казанлък, 1.03.2020 г. Личен архив М. Виденова.

 

Настъпва март, „женският“ месец – част от общия цикъл пролетни празници в българския народен календар, свързани с прехода към пролетта. Органично – чрез реално възраждащата се природа, и символично – чрез богатата палитра от обреди и вярвания, през март българинът се среща с пълното ветрило от аспекти на Великата Майка. Ерих Нойман[1] ги описва в трите полярни опозиции: оста на Майката (добрата майка Изида – ужасяващата Кали), оста Анима (мъдрата София – вкаменяващата и безумна Лилит) и оста Трансформация (Мария като духовна трансформация – вещиците като негативна промяна). Всички тези аспекти ще видим отразени в митологичните образи, вярванията и обредите, които придружават честването на Баба Марта, Младенци и Благовещение.

Макар и пълен с женска символика, третият месец със своите разноцветни ритуали, вярвания и празници не е само „женски“ в своята архетипна същност. Застанал на прага между зимата и лятото, със своя детайлен обреден и празничен характер март опосредства символичното и реално преживяване на психично coniunctio – съюз на противоположности, от който се ражда трети, нов елемент: новият календарен цикъл, новопоникналият вегетативен, животински и човешки живот. В своите 31 дни месецът предлага едно временно обединяване на несъвместимите елементи на зимата и лятото, смъртта и живота, чиято крайна цел е ново завъртане на колелото на календара в една безкрайна възходяща прогресия. Със своите празници: Баба Марта, Младенци, Благовец – месец март служи като трансцендентна функция, която свързва двата полюса на живота – libido и mortido, лято и зима – и в този смисъл дава възможност за една нова синтеза, която надскача тези две крайности. Ако март със своята богата символика от български традиционни вярвания, празници и ритуали можеше да се изобрази графично, то това би била картина на преплетена двойна линия, която като мост свързва миналото и бъдещето, мъжкото и женското – вечната спирала на двуцветната мартеница.

 

Баба Марта, 1 март

Двуполюсната природа на месеца е отразена във вярването, че той има две лица: едно обърнато към слънцето и друго – към зимата, подобно на митологичния Янус. Баба Марта имала двама мъже – разказва българско народно вярване – единият бил млад красавец, а другият – свадлив старец. Щом погледнела към младия, се засмивала и слънце огрявало земята; но ако погледнела към стареца, се начумервала и зимни вихрушки сковавали земята. В други приказни варианти Сечко като „свадпив“ старец или като „персонификация на вятъра“ винаги се явява съпруг на анонимната баба или на самата Марта. Малкият „Куц“ Сечко (февруари) и Големият Сечко (януари) (в Македонско брат на Марта е Април) са братята на Баба Марта, на които тя ту се сърди, ту се весели на една трапеза с руйно вино. Широкоразпространено е поверието, че братята на Марта тайно изпили от нея общото им вино и с това я разлютили; но не могла да им се сърди дълго, та скоро се засмяла пак. Според поверие от Странджа и Родопите Марта има трима, седем, девет или единадесет братя – като последният вариант обединява всички месеци в годината заедно с Марта като дванайсета. В Русенско при продължително лошо време през март се прави символична сватба на някой млад мъж с Баба Марта, за да се оправи времето. Тази двойственост произтича от многото образи на Марта, в които тя е „баба“ и „булка“ едновременно.

В тези народни сказания някои изследователи виждат митологичния аспект на Баба Марта като закрилница на брака. Но също така тук можем да видим и нейния архетипен Анима образ – на девица (булка) и баба (мъдра стара жена) едновременно. Един универсален образ на Великата майка, страховита и блага, стара и млада, „(т)я е космическата сила, целостта на Вселената, хармонизацията на всички двойки противоположности, съчетаваща по чуден начин ужаса на абсолютното унищожение с безличното, но все пак майчинско успокоение. Както промяната, както потока на времето и реката на живота, богинята едновременно създава, закриля и унищожава“[2]. Същевременно етимологично „баба“ не означава само стара жена, но най-общо жена – и в този смисъл Баба Марта е пламенен образ на всичко женско; една пламенна Баубо. Великата богиня майка присъства в митологичното мислене на Балканите още преди 8 хиляди години и продължава ярко да властва в тракийския пантеон. В древното мислене вселената е родена от женското начало, идентифицирано със земята, която има силата да самозачене и роди останалия свят. Затова и при траките Великата майка е едновременно майка и девица, която завърта колелото на сезоните, оплодена от мъжкото начало – нейния син Слънцето. При преминаването си в античногръцката и древноримската митология това общо женско божество е било разслоено на множество женски божества, които притежават нейни частични аспекти: Хера, Артемида, Атина, Кибела, Афродита… И техни характеристики присъстват в съхранения архетипен образ на Баба Марта.

В някои български народни приказки Марта е позитивен образ, който раздава на хората щастие и богатство. Народните представи й приписват опозиционни свойства спрямо всичко хтонично: тя е червена и бяла, носи здраве и сила; нейната поява кара болестите и обитателите на „тъмната страна“ на света (змии, гущери, жаби, дървеници, бълхи и пр.) да се държат надалеч от света на хората. Затова ритуално на нейния празник се изтърсват завивки и черги, опалва се ритуално дворът, а преди изгрев дворът и къщата се почистват и се обхождат със силно удряне на метални предмети с думите: „Бягайте, змии и гущери, че Марта дойде!“. В други моменти тя е сърдита, навъсена, куца, „плюе“ върху хората (т.е. вали мартенски дъжд).

Южните ни съседи в Гърция разказват същата история за полярния характер на месеца, но там Март е мъж с две жени – млада и красива, а другата стара и грозна. От това си противоречиво двуженство Март си спечелил прозвището „Март с петте мнения“.

Образът на Баба Марта като бедна старица е известен не само в българската народна традиция, но и в широка част от Европа и Близкия Изток: румънци, молдовци, албанци, сърби, босненци, украинци, поляци, гагаузи и др. (изобр. 3); а като бедна пастирка, прибързала да изведе стадата си на паша и затова превърната от мартенската вихрушка на камък, я познават турци, перси, французи, италианци, испанци, народите на Британските о-ви и др. Баба Марта вкаменява, но и размразява пастирката: от камъка потича вода.

Март е изпълнен с митологична семантика на състояния на преход и в този смисъл е един „месец-мост“: от един свят /сезон /психичен пласт в друг.

***

Тържествената празничност на 1 март, наред с други мотиви, е далечен отглас от новогодишните мартенски тържества, познати ни от Древен Рим. Почти до края на Средновековието у нас се използва Юлианският календар, в който новата година започва на 1 март. Първият ден на mensis Martius (лат. месец на бог Марс) е посветен на женското начало в образа на богинята на раждането, майчинството и жените Юнона – майката на войнствения бог Марс; но също и на самия бог Марс в неговата съзидателна и разрушителна същност.

Все още далеч от лятото, но с една крачка по-близо до пролетта, първи март е наричан у нас по народному Летник (Македония, Югоизточна Сърбия), Св. Евдокия или просто Мартеница. В старославянския календар месецът се е наричал „Соухий“ и „Ожоуйекъ“ (етимологично свързан с „лъжа“, т.е. лъжливото мартенско време – препратка и към неговата вечно изменчива природа). Името на месеца се свързва и с индоевропейското „mar” – вода, както и със старославянското „mor” – смърт.

Вода и смърт, живот и прераждане – месец март е изпълнен със символика на архетипа на Анима, женското начало, но и на вечната промяна – архетипа на Трикстера, или Хермес. Водата е културно устойчиво женски архетип, който изразява дълбинно-психологически представи за женското хтонично начало, една първична Анима в термините на аналитичната психология. Архетипно свързани с образа на Баба Марта са и древноримската Матер Матута – богиня на раждането и смъртта; древноиндийската Матри – олицетворяваща живителните и смъртоносни сили на природата; Кали, която сама изяжда родените от себе си деца.

В такъв смисъл месец март символично поставя задачата от живителните, но и опасни за съзнанието води на несъзнаваното, да се отвоюва животворността и да се пресътвори в реален плод в новия земеделски цикъл.

Алхимичният символ за вода и жена и е един и същ: ϫ, това е студената и влажна флегма, но и жизненият дух, „spiritus vegetativus”[3]

Бог Марс, макар и да дава името на месец март, в Древен Рим се счита за свързан с всички топли месеци от март до октомври. Затова и неговите чествания отстоят в двата краища на топлия сезон. Вярва се, че Марс е свързан с всичко растително – той самият е роден от Юнона, която помирисала аромата на разцъфналите пролетни цветя (както и древногръцкият Арес е роден от забременялата от цвете Хера) и на свой ред символиката, която го обгражда, има преки препратки към образите на Световното дърво. Така месецът, посветен на неговите чествания, е символично начало на възраждащата се сила за растеж, експанзия и утвърждаване с новия цикъл/ новата година. Арес/Марс включва в себе си двата полюса на цикъла живот-смърт-живот. Така напр. в минойско-микенската традиция до II хил.пр.н.е. Арес участва в сложен ежегоден ритуал: той изтръгва старото свещено дърво-майка, умира заедно с него (или с това довежда до смъртта на богинята-майка), а с новопосаденото свещено дърво започва и новият цикъл за човечеството. От друга страна копието на Арес/Марс има силата да поникне като дърво, ако бъде забито в земята. Един вегетативен жизнеутвърждаващ лечебен кадуцей и axis mundi.

Две хиляди години по-рано в Месопотамия се разказва подобната история за Инана, богинята на любовта и властта, която пресажда изкорененото свещено дърво в градината си без да знае, че в него са се заселили трима неканени гости: змия в корените му, девицата Лилит в ствола му и птицата-лъв Анзу-Имдугуд в дървесната корона. Гилгамеш по нейна молба отрязал дървото и изгонил от него митичните му обитатели, но не успява да постигне безсмъртие.

Едно първо отрязано, а после поникнало и разцъфтяло свещено дърво виждаме и в българския народен календар: „зарязаните“ лози през февруари ще се превърнат в окичените с червено-белия цвят на мартениците плодни дръвчета през март.

***

Усуканите червено-бели мартеници (наричани байници в Средните Родопи, още кичилка, гадалушка) се считат за универсално средство срещу уроки и зли сили. На места у нас сред белия и червен конец добавят още зелен, син, розов, понякога и паричка. По-често вълнени, на места мартениците се изработват и от коприна или памук. Те се връзват по традиция на дясната ръка при децата или на шията като гердан на момите и скоро омъжените жени, но също и на младите домашни животни и дръвчета, които дават червен плод. Мартениците ще се свалят едва със завръщането на първите лястовици и щъркели (в други варианти: до първите разцъфнали дървета; до Благовещение – 25 март; докато не чуят първото кукане на кукувица), само за да ги завържат на раззеленило се дърво (изобр. 1), или ги оставят под камък, или пък до гнездо на щъркел, или в полога на кокошките.

Дървото е осмисляно семантично като двойник на човека в българските народни вярвания – и в този смисъл окичването на дръвче с мартеница е равносилно на гарантиране, че и неговият близнак – човекът, също ще бъде здрав и плодовит.

Мартеници се пазят и през годината: вярва се, че помагат на „урочасани от лошо око“ деца.

Мартениците, които се носят по тялото, не са единственият вариант, който народът ни познава. В Асеновградско на 1 март децата правят „Марта“, като обхождат къщите за здраве с малки дървени лястовички. Рядко срещан днес вариант е да се връзва червен плат на къщата или на изправен под стрехата дървен прът. Традиционно домакините са покривали с червен плат почистения двор и дръвчета.

Червеният цвят според народните вярвания има силата да отгонва злото: „От червеното всичко бяга!“. Червеният цвят е бил водещ  в сватбените тържества; червено е и първото яйце на Великден; червеният цвят на кръвта е символ на физическа сила и живот. С усукан червен и бял цвят се свиват сватбарските китки, китките на побратимите, сватбарското знаме.

Белият цвят ярко присъства в общославянските митологични представи в образа на „Бела Бога“ – един бял бог, който в опозиция на „черния бог“ символично сочи към новото, доброто, спасението. „Млада бела бога“ се свързва със зимното слънцестоене, когато денят започва да нараства над нощта и това води до възраждането на природата. Така белият цвят на мартеницата (белият Пижо) е в опозиция на Черния бог, наричан още Марен/ Марой / Марок (от старослав. mar – смърт, болест) и едновременно с това влиза в coniunctio с червената Марта (Пенда) – противоречивата богиня на подземието, пролетта и плодородието.

Червено-бялата спирала съдържа в себе си семантично мъжкото и женското начало, съставяйки андрогинна комбинация от тези две противоположности (изобр. 2). Алхимично след преодоляното nigredo на зимата, мартеницата бележи момента на трансформация от albedo (бялото) в rubedo (червеното). В алхимията albedo е вторият етап на трансформация, в който материята е разделена на два опозиционни принципа, които скоро отново ще се съединят, за да формират единство на противоположностите или coincidentia oppositorum по време на финалния етап – rubedo.

Изтъканите мартеници на 1 март имат своя митологичен паралел: изпридането на нишката в началото на „първа пролет“ (новата стопанска година) е митологично свързано с древногръцките Мойри и с предящите Велики богини от древноизточните митологии. Така Баба Марта „заприда“ в мартеницата нишката на новия живот на природата и предизвиква космическото обновление. В нишките й присъстват символично миналото, настоящето и бъдещето (мойрите Клото – най-младата сестра, която преде нишката на човешкия живот; средната по възраст Лахесис, която превежда нишката а съдбата през завоите на живота; и най-възрастната Антропос, която отрязва нишката в края на живота). С изпридане на ново начало и гадаене какво предвещава съдбата са свързани определени дни през март. На места у нас първите дни на март се наричат „трите баби“: ако първата баба (1 март) донесе лошо време, то обратно – пролетта ще е слънчева; ако втората баба (на 2 март) донесе слънце, то лятото ще е кишаво; ако третата баба (3 март) донесе дъжд, то есента ще е топла.

Червено-бялата мартеничка е усукана винаги надясно – семантично препращайки към реда, бъдещето, положителния човешки свят (в опозиция на лявото, което се свързва с хаоса и отвъдното); а след това двете нишки се усукват помежду си наляво. Така се оформя една двойна вечна спирала – събиране на две противоположности, от които се формира третият елемент – вечността.

 

Св. Четиридесет Мъченици, 9 март

Отбелязването на прехода от зима към пролет продължава и в следващите мартенски празници. На 9 март православната църква отбелязва мъченическата смърт на 40-те войника от арменския град Севастия, загинали заради христовата си вяра. В българските народни вярвания Младенци (Светого, Светиите-Проклетиите) се счита за истинското начало на пролетта. Астрономично по стар стил на 9 март се пада пролетното равноденствие (днес то е на 20-21 март), когато денят и нощта са приблизително еднакви като дължина. Народните вярвания описват, че на този ден слънцето се обръща към лято, а Господ забива 40 (или 140) нагорещени шиша в земята, за да я затопли. От това от земните недра излизат змиите и гущерите, затова на Младенци (другаде – на 1 март или на Благовещение) тропат с метални предмети, за да ги прогонят.

На този ден повсеместно момите, достигнали брачна възраст, излизат преди изгрев сутрин в гората или на полето (същите моми скоро след това ще са главните участнички в лазаруването на Връбница). В Западна България например от двете противоположни посоки – север и юг, излизат моми и възрастни жени и напалват преди изгрев големи огньове. По „петлено време“ се притаяват в мълчание, за да чуят от коя посока ще пропее петел (петелът е един от най-ярките соларни символи в българската народна култура) – от тази посока се вярва, че ще дойде плодородието. Заедно с първите петли, запяват и момите, а техните извити гласове събуждат останалите жени в селото, които със ставането си започват да месят 40 хлебчета във формата на „кукли“ („младенци“) – с глава, ръце и крака. Заедно с тях се вари и червено цвекло, което с наситения си червен цвят се смята, че изпълва с „кръв“, т.е. здраве хората. Според народни гатанки слънцето е родено от червената кръв на вола или петела.

В Западна България хлебчета-„младенци“ се раздават за здраве срещу „баба Шарка“ – грозна разрошена старица, която обикаля с повито бебе на ръце и разболява хората от шарка (сипаница) (изобр. 4).

Обредните песни и ритуали, които момите извършват на 40 Мъченици, се случват близо до река или вода – което може да се свърже със славянските обреди за измолване на жених край вода. Същата идея се е запазила и в гадаенията на момите за женитба на празника в Южна и Югозападна България. Като цяло моминските песни на Младенци са изпълнени с любовна символика, често облечена в растителен символичен код; пее се за настъпването на пролетта. Чрез участието си в тези обреди на прехода девойките получават правото да се държат и обличат като моми и да бъдат избирани за снахи. На още едно смислово равнище се повтаря основният рефрен на месец март – за свещения hieros gamos.

 

Благовец, 25 март

Връх в плодородната символика, изпълнила месец март, е честването на Благовец – денят, в който се вярва, че св. Архангел Гавраил съобщил на Дева Мария благата вест за зачеването от Св. Дух на младенеца Исус. Българите традиционно свързват деня на Благовещение с „блага вест“ – ден на благост,  който няма никакви страдания, зимата дефинитивно си е отишла и завърналите се пролетни птици – лястовици и щъркели – възвестяват  идващото лято.

Щъркелите, символ на раждането, в народните ни представи се считат етиологично за произлезли от хората – също както и други пролетни предвестници като лястовицата и кукувицата. Вярва се, че щъркелите се превръщат в хора в зимните си обиталища „накрай света“, но там жените им не могат да раждат. Затова веднъж в годината, на Благовец (или на Младенци), идват по нашите земи, окъпват се в езеро с вълшебна вода и се превръщат на птици чак до есента. Преди зимата във водите на друго вълшебно езеро възвръщат птичия си вид преди да отлетят „на оня свят“. Още един елемент от coniunctio oppositorum на месец март.

Благовещение се смята за голям празник, „половин Великден“. Вярва се, че тогава всяка рана зараства бързо, затова и тогава дупчат ушите за обици на малките момичета, а също и „белязват“ агнетата и яретата.

Благовец се счита за ден на майката – тогава възрастни жени учат момичета сирачета как да омесят питка за празника.

Цикълът живот-смърт-живот може да се проследи в поредността на важните календарни дати в народния култ към Дева Мария, сред които: нейното раждане (8 септември) – Въведение Богородично (духовното й раждане и въведение в църквата, 21 ноември) – раждането на Младенеца (превръщането й в майка на 25 декември) – Сретение (отново ритуално причестяване в храма след раждането, влизане от фаза на след-родилен период отново в състояние на физическа и душевна фертилност, 2 февруари) – Благовещение (подчертаване на нейната плодовитост, 25 март) – Успение Богородично (Голяма Богородица, 15 август, смъртта на Дева Мария) и т.н. Важни дати, свързани с живота на Божията майка, маркират всяко начало и край на природния цикъл и свързаните с него човешки дейности по стопанството. Богородица е събирателен образ на единството на човек и природа във вечно повтарящия се кръговрат на живота. Затова и не е чудно, че тя се възприема и като земеделска богиня и може да се види в църковната иконопис с житен клас в ръка; но в образа й присъстват и множество митологични елементи, присъщи на богините на дивата природа, стопанския живот, дома, възраждането: Кибела, Артемида, Персефона, Деметра.

Също като тях, и подобно на Баба Маррта, архетипно Дева Мария съдържа в себе си противоречието на архетипната Анима: едновременно девица и майка, съзидателка и свързана с хтоничното. На Благовещение е застъпен най-силно нейният аспект на раждаща девица – един от най-старите митологични варианти на образа на Великата богиня.

Богородица е тясно свързана с архетипа на Майката-земя и самата тя е персонификация на земята. В Западните Родопи на Благовец не се оре и копае, защото земята е бременна и от нея капе кръв. На други места се вярва, че каквото се засади в деня на забременяването на Светата Майка, ще даде сладък плод.

На Благовец заедно с пролетните птици се завръщат и хтоничните обитатели: змии и гущери; самодивите слизат сред хората от своите зимни обиталища, а заедно с тях се надигат и „различни други дихания“.

Както змиите, така и птиците са символ на трансцендентността, която прониква дълбоко в мартенската обредност. Пример за такова събиране на противоположности е вярването, че змия, убита на Благовещение, дава магическа сила на босилека, посаден в главата й – той става лековит и с него могат да се правят магии за любов.

Подобен мотив откриваме и в апокрифните легенди, където мотивите за раззеленяването на земята и бременността на Божата майка се сливат в разказа, че забременяла след като помирисила босилек – едно от най-свещените и лековити растения за българина (вж. по-горе и мотива за Хера, която родила Арес след като помирисала цвете; същият е и мотивът за раждането на Марс от Юнона).

У нас на Благовец трябва задължително да се яде нещо зелено – коприва, киселец, лапад – за да потече в човека „нова кръв“. Вярва, че в този ден тревата е благословена.

Върху образът на Богородица в народната култура оказва влияние и по-стари славянски и антични богини. В старославянски текстове от XI-XIV век се описва женски обред в чест на „рожаниците“ – закрилници на раждането и майчинството. В антична Гърция Артемида закриля брака и родилката. В Древен Рим през мес. март се чества празникът Матроналия в почит на Юнона Лу̀сида (от лат. Юнона, която носи светлина и същевременно носи на бял свят децата) – богиня на раждането, майчинството и жените. Около дните на пролетното равноденствие римляните отдавали почит и на богинята Минерва (наследница на древногръцката Атина), свързвана с изкуствата и занаятите, медицината, мъдростта. Един образ, който може да се открие в християнската София (Премъдрост Божия).

Към Богородица като архетипен образ на земята насочва и вярването, че тя може да „отключи“ долната земя и Божия рай. В българския традиционен календар има няколко лиминални момента, за които се вярва, че небето и земята се отварят и липсва граница между света на хората и отвъдното – и Благовец е един от тях. Народът казва, че тогава небето се отваря и всички дървета се покланят, а заедно с небето се отваря и земята, с което показва своите скрити съкровища – където има заровено имане, в този ден се показва като син пламък над земята. В тази временна липса на ясни граници между долната, средната и горната земя е време за взаимното им проникване и преподреждане. Самодивите и вилите се връщат в обиталищата си „накрай свет“. Змиите, излезли от своите зимни леговища, се очакват с нетърпение – вечерта цялото семейство се събира, за да посрещне змията стопанин от огнището и да преброи домочадието (т.е. да ги дари със здраве); през деня жените оставят престилките или кърпите си с вярването, че ако ги пролази змия, ще се сбъдне тяхно съкровено желание. А след това хтоничният обитател, символично донесъл със себе си възможността за обогатяване на човешкия свят, трябва да бъде изгонен: змиите отново се прибират в пещерите при своя змийски цар, а хората ритуално маркират този момент с наричането: „Ево! Азе, като съм до̀ле,/ ти да си в поле./ Като съм в поле,/ ти да си в доле“.

Светата майка се възприема за застъпница и към нея се обръщат с  молитви да закриля пред Бога, пред различни демони, природни стихии, реални нападения. Вярва се, че Дева Мария може да спаси от ада и най-недостойните грешници.

***

Месец март в българския народен календар съставлява една пъстра и семантично и обредно свързана картина на общ обреден и празничен комплекс на coniunctio oppositorum. С прекрачване на границата между сезоните колективните представи и преживявания говорят за промяна и ново начало от зимата към пролетната топлина и възраждането на живота. През март българинът се среща с всички аспекти на архетипа на Великата майка: като мъдра старица и девица (Баба Марта), като плодородна жена (Благовещение) и като принадлежаща на хтоничното (Младенци).

 

Литература:

Байчинска, Красимира 2016: Архетиповият свят на мартеницата. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. БАН, София, 33-59.

Вакарелски, Христо 1943: Българските празднични обичаи. Военно-книгоиздателски фонд, София.

Виденова, Михаела 2016: Водата в лечителския обреден комплекс русалии – образи на психето, образи на архетипа на Анима. Непубликувана лекция, Семинари по аналитичнопсихологическа антропология, научно-приложен проект на ИЕФЕМ-БАн и БОАП „К. Г. Юнг“.

Виденова, Михаела 2016а: Българският традиционен обичай „ходене на росен“ – психолого-антропологични перспективи. Водата в „ходене на росен“ като женски психологически архетип и архетип на психичната трансформация (Анима и Меркурий). – В: Морето – граница или врата. Водата – индустриални ии културни преходи. М. Любчева, Д. Радойнова (Съст.). „Бряг“, Бургас. 51-56.

Виденова, Михаела 2016б: Слънчевият Ярило. „Черга“, (84), 18-20.

Вълчинова, Галина 1994: Сечко и Марта – формирането на един митологичен комплекс в българската народна култура. – В: Етнографски проблеми на народната духовна култура. Том II.  „Клуб ‘90“, София. 33-77.

Георгиева, Иваничка 2000: Култът към Богородица в българската народна култура. – В: Европа  и България. Сборник в памет на проф. Христо Гандев. Милен Семков (Съст.). УИ „Св. Климент Охридски“, София. 35-53.

Кембъл, Джоузеф 2017: Героят с хиляди лица. „Елементи“, София.

Кузманова, Василка 1981: За системния характер на пролетните обреди. – В: Обреди и обреден фолклор. Т. Живков (Съст.). Българска академия на науките. Институт за фолклор, София. 115-145.

Маринов, Димитър 1981: Народна вяра и религиозно народни обичаи. Том I. “Наука и изкуство“, София.

Миков, Любомир 1985: Първомартенска обредност. „Септември“, София.

Мифы народов мира. Энциклопедия. 1988. Том 2. „Советская Энциклопедия“, Москва.

Седакова, И. А.,М. М. Макарцев, Т. В. Цивьян (Съст.) 2009: Мартеница. Mărţişor. Μαρτ’ς. Verore… (Материалы Круглого стола 25 марта 2008 года). Институт славяноведения РАН,  Центр лингвокультурных исследований  „Balcanica“, Москва.

Старева, Лилия 2005: Български светци и празници. Ритуал и забрани, гадания, предсказания и магии, метеорологични прогнози, обредни вещи, храни и символи. „Труд“, София.

Шарп, Дарил 2006: К. Г. Юнг. Лексикон. термини и понятия по аналитична психология. „Леге Артис“, Плевен.

Юнг, Карл Густав 1994: Избрано. Книга 3. „ЕА“, Плевен.

Юнг, Карл Густав 1995: За основите на аналитичната психология. Тавистокски лекции. „ЕА“, Плевен.

Юнг, Карл Густав 1996: Дух Меркурий. „Канон“, Москва.

Neumann, Erich 2015: The Great Mother. Princeton University Press. Princeton, New Jersey.

[1] Neumann 2015.

[2] Кембъл 2017: 112-113.

[3] Юнг 1996: 11.